МОНОЛОГ НА СВ. ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ

Да те погледам още, още малко,

мой Търновград, преди със похлупак,

издялан от смъртта в беззвездни нощи,

над теб да легне гъст столетен мрак

на непрогледно робство.
Ето там са

колоните на мраморни дворци

с мозайки на монарси и светци

и тънкоцветни шарки за украса.

Те помнят коронации и шум

на мантии в багренописни зали

и про̀гласите на държавен ум,

и празници, в които са звучали

победните наздравици...
Без дъх

в гърдите съзерцавам тези кули,

където, ей сега, ще се отбули

усмихната царкиня...

  Царев връх,

огледан във водите лъчезарни

на Янтра, с тях течеш да поздравиш

Трапезица и нейните звънарни –

хилядокуполен – да уловиш

с крило на облак светнало в реката.

Света гора, наистина си свята

с покоя в позлатените глави

на манастири славни, стародавни,

подслон за мъдреците православни,

небесни академии...
Какви

сияния отвсякъде! Нелепост!

Безсмислица е твойта гибел! Не!

Не ми се вярва тази велелепост

да рухне в пламъците и свине

да тъпчат бисерите!...
Нека още

да те погледам, град мой! Остани

в очите ми със златните ресни

от раклите на чудотворни мощи,

пренесени от нашите царе

да овенчаят техните победи

и да ги славят иноците бледи

с перата си...
Не може да умре

подобен град, светилище, родина

на мъдростта, тъй дивно процъфтял

със школите си... Всичко съм му дал

да го наричат столица, Атина

на цялото славянство! Колко труд

и колко бодърстване дни и нощи!

Затуй ли те направихме прочут –

да се превърнеш в пепел?!
Само още

да те погледам... докато велик

и славен светиш. Малко ни остава.

Но твоят па̀стир ще те защитава

и с кръст, и с меч! Като Христов войник!

 ...

Радко Радков

Из Народната трагедия "Свети Евтимий Патриарх Търновски"