"Йон и Ана бяха застанали на ръба на огромна черна скала.
     - Какво е това под нас? - попита тя.
     - Това са световете, Ана - отговори той - Ето, виждаш ли, всичко се върти кръгообразно под нас.
     - Всичко ли е това?
     - Да - каза Йон.
     - А ние къде сме? -попита тя.
  - Чуй ме Ана - ти знаеш че ние отчитаме времето и реалността по това, което си спомняме за нас. За всичко, което се е случило ние бъркаме назад в спомените си. Ако не бяха те, ние нямаше да знаем кои сме, следователно, нямаше да ни има. Но след като ние си спомняме всичко,което ни се е случило и можем със същата сила и въздействие да си представим различни неща и случки, които са измислени чрез нашия разум, то тогава къде е разликата между това, което ни се е случило и това, което си представяме. Няма разлика. Това означава, Ана, че ние никога не сме съществували, не сме били, няма ни сега и никога няма да бъдем. Никога.
Ана го погледна просълзена. Слънцето залязваше далеч под тях. Йон каза:
     - Някой ни вика, Ана! Ние сме птици. Разпери крила и ме последвай.
     - Страх ме е Йон - отговори тя.
     - Не се плаши. Така е трябвало да стане.
И той разпери крила и полетя в огромната бездна. Световете се пръснаха в безпорядък. Светлината се сви на кълбо и простена уплашено.
     - Ана, ела! Аз виждам отвъд смъртта - извика Йон.
Ана скочи и разтвори крилата си. Направи един кръг и потъна надолу. Последното, което се чу беше:
     - Почакай! Не мога без теб в нощта."

     /Димитър Воев, 29.02.1992 г./